Природата е проникната от дълбока разумност. И за да схванем тази разумност, няма защо да се катерим по голите канари на метафизиката – доволно е да спрем поглед на онези малките, дребните неща: цветята, насекомите, семенцата. И преди човек да перне и унищожи с нехайна ръка пъстрата мушица, която е кацнала, на неговата книга – някой бележит трактат по философия или някоя „система на етиката” – нека отдели няколко мига поне да разгледа крилцата на тази мушица, прозирани от светлината, нейните дивно устроени очи и пъргави крачка.
И ще види, че всичко в нея е така разумно, така на място поставено: нищо лишно, нищо случайно. И бих казал, че тази неканена мушица ни е дошла на гости, може би да ни припомни,че природата е върховно разумна. Няма защо да дирим доказ за това в книги и писания. Няма и защо да чакаме откровение или чудо: откровения ни дава животът всеки ден. И защо ще чака човек чудо? Мигар е малко чудо нашето око, тънкото му и дълбоко устройство?
Ето, на дрехата ти кацва едно крилато семенце. Ти го вземаш в ръка и се занимаваш: кой е научил това растение да поставя крилца на своите семена? Знае ли то за динамичните свойства на вятъра, та е поверило нему грижата за увековечаване на поколението?
И тия стъпки са на лице. Те са живият език на природата, който ние тепърва се учим да разчитаме. Тя записва и то с трайни знаци всичко, което става. По тези знаци, по тия белези, стига да знаем да четем, ние ще разбираме какво ни говори тя. Безпристрастно и строго отбелязва тя всичко, което става, всичко, за което се е похарчило макар и грам от нейната енергия. Бележи и добро и зло, и строеж и разстройство.
Тя изписва и по човека – точно и подробно – образа на онова, което той мисли, чувствува и върши. И както когато четем някоя книга, ние не виждаме самата мисъл, не чуваме и звучно изказана реч, а разчитаме само ония символи, с които думите са изразени и все пак разбираме, така и когато четем живата книга на човешкото лице. Стига да можем да разчитаме писмената на природата, ние ще знаем какво крие този човек в себе си. А това ще ни избави от опасността да съдим на презумица за хора и неща, ще ни избави и от склонността едно да надценяваме, а друго да подценяваме. Па и няма нищо чудно в разчитане на белезите – нали когато видим нейде изровено корито знаем, че вода е текла? Или кога видим корените на някое дърво изпоизкривени и гърчави, ние знаем, че сума пречки е трябвало да превъзмогнат те в коравата и гъста почва. Па и не ни трябва да отиваме много надалеч, за да видим, че природата пише нашия живот по нас. Достатъчно е да наблюдаваме как тя бразди бръчка подир бръчка по човешкото лице от млада възраст до старини. Или вижте жилестата едра ръка на ковача, който всеки ден върти чук. Защо е наедряла? Защото към нея постоянно прелива повече кръв и я храни. Ония органи в човека, които най-деятелно работят най се развиват и укрепват. Това са най-явните белези, които всеки знае. А има и други по-тънки и по-скрити знаци и писмена на природата, за чието разгадаване се иска богат вътрешен опит и тънко, разпознаващо око.
Целият свят на форми, достъпен за нашето физично възприемане ни явно говори, че природата пише. Всяка енергия, каквато и да е тя, на което и стъпало на проява да действува, има способността да твори форми. Спомнете си трептящите плочки. Посипем ли ги с прашец и докараме ли ги в трепет, те зазвучават в определен тон, прашецът заиграва и се занарежда по посока на известни линии, и ние добиваме някакъв образ. Знайно е, че този образ зависи от сума физични условия – строеж на плочката, форма, точките в които е опряна и т.н. Явно е, че по този образ ние можем да отгадаем дори и условията, при които музикалната енергия се проявява.
И когато казват: „очите са огледало на душата" – това не е само поетичен образ. Защото ирисът на окото, ако внимателно се наблюдава, търпи непрекъснати промени, макар тънки и едва уловими. То е като онези чувствителни плочки, в които трептят образите, що образува светлината. Както в тия плаки и в ириса се отразяват трептенията на светлината на нашето съзнание. И ако човек може интуитивно да схване тия живи образи, те по симпатия ще възбудят в него същите трептения и той ще долови техния език.
Днес за днес съществува особена наука за окото. По цвета и белезите на ириса – резчици, петна – се проследяват болезнените състояния на организма, органите, които са засегнати и т.н. Ще рече, че окото се явява един от най-верните диагностични апарати. И това не са голословни твърдения, а факти, които могат да се наблюдават и да се проверяват.
Но в окото се отразяват не само физиологичните промени на организма. Окултната наука твърди, че в него се отразява мъничката вселена на човека с всички промени, които стават в нея – от мига на раждането до последно издихание. И не само окото на човека говори живият език на природата, а и целият му организъм.
Странни или не, твърденията на поменатите окултни науки –намират своето фактично оправдание. Данните, които те ни дават, подлежат на непрекъсната проверка. И макар че нам са недостъпни засега на това стъпало на развой дълбоките основи на тия науки, за достигането на които са необходими висши способности, ние можем уверено да пристъпим към тяхното проучване на чисто опитна база и да се задоволим само с фактическа проверка.
Ключ на тези науки е закона на съответствията. Научи ли се човек вещо да борави с него, природата ще му се разкрива все по-дълбоко и по-дълбоко, щом в него трепне свещеният трепет на благоговение пред нейната върховна разумност.
И както проницателното око на математиката схваща вътрешния динамизъм на физичните процеси и ни дава едно по-друго откровение за света от това на сетивата, така и законът на съответствията, който се покои на окултната хармония за числата, ни дава едно по-пълно и по-дълбоко откровение за вселената.
В неговата светлина всичко оживява и започва да говори – и отвесните бръчки между очите на онова чело и сключените електрически настръхнали вежди на оня човек и опърничавата коса на другия и мекият, пластичен поглед на този.
Лицето с всичките си линии и ъгли се превръща в жива геометрия и числата ни разкриват съотношения, които сами за себе си говорят...
Тези науки тепърва започват да растат. Те са били някога едри клонести дървета, които сега са изчезнали, ала семената им са се опазили и днес никнат тук-там в разработената почва на нечии мозъци.
Те излизат из приказните одежди на мита и иносказанието и встъпват в нова фаза на развой.
Наистина езикът им звучи още странно за непривикналото ухо, мъчен е за проумяване и само хора с тънък ум, дълбока интуиция и богат вътрешен опит могат вещо да го разбират.